Докато спре дъждът - на кафе в Земен
Земенски манастир
Земенски манастир
Осоговски пейзаж
Осоговски пейзаж
на вр. Руен
на вр. Руен
на вр. Руен
В немного ранната съботна утрин на 20 юлий 2002 лето, къмто 8 без петнайсе, четирима души пиеха кафе на Централна гара, обладани от характерната сладостна тръпка, предшестваща всяко пътешествие. След това си купиха билети до гара Земен и в 8,10 потеглиха на запад с кюстендилския влак. На гара Захарна фабрика се присъедини към тях и организаторката на това пътешествие – Тони, по-известна като Антоанета Алексова.
Град Земен ни посрещна с типичното си провинциално спокойствие. Заседнахме в първото близко прилично изглеждащо кафене и някои се разщъкаха наоколо за допълване на нужния инвентар. Тъкмо приключили с второто за деня кафе, небето яко се смръщи и отгоре взе да се лее порой. Немаше как, трябваше да влезем вътре в заведението на сухо и да чакаме боговете да се кротнат. Това отне още час, но с време разполагахме достатъчно, така че притеснения липсваха.
Земенският манастир, нашата първа цел, се намира в западния край на града, на около половин час пеш от гарата. Същественото в него е запазената и реставрирана уникална стара църква от време оно. Формата и е кубична, с кръстообразно вътрешно помещение и близо двуметров купол отгоре. Другото е един голям двор с типични манастирски сгради - в окаян вид. Ремонтът им е започнат, но чака своето продължение в по-светлото бъдеще. Този манастир не е към Синода, а под шапката на Културното министерство и всъщност е по-скоро музей. За вход в църквата сe плаща по два лева на калпак, беседата е също два лева.
Струва си да се разгледа църквата – стенописите са уникални, от 11-ти и 14-ти век, като запазената част от тях е реставрирана през 1974 година. Подът е постлан с разнообразни мраморни плочи, носени от населението в миналото. Друго няма.
Малко информация за манастира на:
http://www.infotel.bg/rubrics/manastir/z1.htm
и на
Оставащото време до следващия влак уплътнихме с бирокебапчене в близката нелоша кръчма, разкриваща панорамна гледка към Земен и околната долина.
Сетне – бързане към гарата, излишно щото информацията в интернет за разписанието на влаците пак се оказа не съвсем точна. Оказа се, че има още половин час. Местните жепейци проявиха жив интерес към нашия разговор и накрая един от тях изцепи: “ Е па нема да си купя интернет, щом така лъже ...”
Струва си човек поне веднъж да пътува с влак до Кюстендил, за да се наслади на красотите на Земенския пролом в Конявската планина. Иначе с автобус от София до Кюстендил се стига за 1ч. и 40 мин. – много по-бързо и удобно. Надничахме през прозореца на влака за да обхванем с поглед ширналите се нависоко скали, въпреки реалния риск да ни перне клонка на близко дърво. Което се и случи на едного от нас.
Проломът не е голям – десетина километра. След него жп линията излиза в равното Кюстендилско поле и към 15,45 акостирахме в древната Пауталия /Кюстендил/. Набързо спазарихме един таксиджия за 13 лева да ни хвърли до “Трите буки” /около 20 км. от града/ и потеглихме нагоре. Трима от петимата решихме да походим все пак, въпреки незнайно как налегналата ни всеобща умора. За целта се стоварихме в местността “Студен кладенец” – това е по средата на пътя, а останалите двама продължиха с таксито и раниците нагоре. Пътеки много няма и се ходи основно по добре запазеното планинско шосе. Всяка планина в България е различна и притежава своя, уникална красота. За пореден път се убедихме в това твърдение. Осоговската пленява с ширналите се поляни, многото билки и цветя по тях, хубавите букови гори. За първи път съзирах и толкова много щъркели в планината. Щъкаха си спокойно из поляните, а те заприличваха на летища при вида на кацащите и излитащи големи птици. Малко след летовището “Памука” все пак съзряхме пътечка и се възползвахме от възможността до не ходим по асфалт. Скоро бяхме възнаградени за това решение – пасажи диви ягоди, някои от тях големи колкото малини взеха да изкачат след всеки завой на пътеката. Това естествено незабавно се отрази върху темпото, но пък каква полза да устояваш на това изкушение!
Все пак след като похапнахме доволно, продължихме без повече забежки, щото и до мръкнало да бяхме брали ягоди едва ли щеше да ни омръзне. Пътеката отново се сля с пътя. След това вдясно видяхме хижа “Осогово” – тя е най-старата в тази планина, а до нея -новопостроената църква “Св. ап. Петър и Павел”. Малко след хижата има отклонение /черен път/ за граничната застава с табела “Border Area”. Към 18,15 стигнахме хижа “Трите буки” /1551 м.н.в./, а след още 15 мин. се докопахме до нашата база – почивната станция на ДАП Кюстендил, която също се казва “Трите буки”. Вечерта, въпреки падналия краткотраен дъжд прекарахме приятно край огъня, опустошавайки серия салати, бири, кебапчета, бутилка вино и по-малка такава ракия. Успяхме да разузнаем и пътя за връх Руен и оттам до Гюешево, щото никой от нас не бе ходил натам. След дълги и пространни обяснения управителят на станцията и другаря му по маса се сетиха да кажат, че горе по билото има колова маркировка, което на нас ни вършеше много по-добра работа от непознатите имена на местности. Нощувката в тази станция е 6 лева, доколкото разбрахме толкова е и в хижата.
В неделя сутринта успяхме да се излюпим в прилично време и към 6,50 да потеглим.
След половинчасово ходене Нели се усети, че е много изморена и няма да издържи до върха и за мое огромно съжаление ние двамата трябваше да потеглим надолу. След приемо-предаването на Разрешителното от Гранична полиция и фотоапарата се разделихме. Така, че оставям продължението на този пътепис в ръцете на Камен, който обеща писмено да разкаже ...
Стоян
От мястото, на което се разделихме, се наложи да се върнем малко назад, тъй като не бяхме улучили точната пътека. Прегазихме една ливада и след 10 минути стъпихме на пътя, за който спомена Стоян. По моя груба преценка това беше на около 20 минути след заставата. Пътят е черен, минава покрай заставата и стига до самия връх. В относително добро състояние е и ако не ви е жал за колата, до върха можете да се качите и с лек автомобил - както ни се похвали, че е правил шофьорът на таксито от предния ден.
Трийсетина минути след като тръгнахме по пътя, стигнахме до едно много приятно поточе, където поседнахме за закуска. Това е и мястото, където трябва да се запасите с вода - после няма от къде. Тони, която е от Кюстендил и преди доста години е обикаляла района за боровинки, твърдеше, че не помни да е имало вода в тази отсечка. Говорих и с други хора, които казаха същото. В интерес на истината последните дни бяха много дъждовни и е възможно потокът да е временен, но не ми се вярва. Десет минути по-нататък имаше нещо като вила (сега изоставена), където се беше настанил овчар. Това ми говори, че все пак там вода има целогодишно.
На 10 минути след вилата стигнахме до “кръстовище”. Там засякохме коловата и лентова маркировка от х.Осогово. Коловата слиза от билото, което се пада от дясно, а лентовата не разбрах от къде точно минава. Маркировката е в добро състояние. Продължихме право напред, следвайки лентовата маркировката и след 2 часа стигнахме до целта – връх Руен.
Нека кажа и няколко думи за времето – на тръгване беше превъзходно – тихо и ясно. Уви, предвид дъждовното и нестабилно време предните дни, не очаквах да се задържи такова. За мое най-голямо съжаление, още към 8:30 излезе вятър, който след като подминахме кръстопътя стана буквално ураганен. На това място се излиза на билото, пътят върви по северния скат (вятъра също беше северен). Освен това през билото прелитаха и плътни облачета, така че на моменти напълно губехме видимост. Беше меко казано неприятно да се върви.
Слава богу, след не повече от час от разклона, пътят прехвърли на южния подветрен склон и положението стана малко по-приемливо. Направихме петминутка, на която аз заявих желанието си да се върнем обратно. Ходенето във “вятър и мъгла” (сега разбрах какво значела тази приказка) определено не ми допадаше, а и не виждах смисъл да вървя, при положение, че вероятността да огледам релефа в мъглата не беше особено висока. В крайна сметка за мен това бе най-важното – да се насладя и запозная с планината. Сега си мисля, че просто съм предусещал проблема, който се появи по-късно…
Тони и Милен твърдо искаха да продължим и в крайна сметка на принципа “да повървим още малко, пък ще видим” в 11:30 стигнахме върха. Междувременно, докато се радвахме на за момент открилия се пейзаж, изтървахме едно отклонение и си удължихме пътя с около петнайсетина минути. Приближавайки върха приложих една древна езическа магия за разнасяне на облаци и мъгли и тя (както винаги) подейства! Вятърът все още беше много силен, но мъглата се вдигна и успяхме да разгледаме околността. На върха постояхме около 30 минути, снимахме се на граничния камък и пришпорвани от вятъра, се отправихме към финалната ни цел – Гюешево.
Тук е мястото да поясня, че през целия път съм вървял с една малка заблуда: Гюешево е на юг. Пък то било на север... През целия път към върха обяснявах на Тони и Милен, че след върха ще продължим по лявото било, то пък трябвало да кривнем по дясното... И понеже явно съм бил безкрайно убедителен, поведох скромната ни група по грешния път :-( право на запад – в Македония. След около 30 минути слизане се появи проблема, за който споменах по-горе. Обади ми се стара травма на лявото коляно. По-късно Милен ме подсети за причината – студа и силния вятър (през цялото време ходих по къси гащи). Спряхме да взема необходимите мерки – лекарство + наколенки. И така, седейки си, почнахме да се питаме: “Абе, нали трябваше да се движим покрай браздата”. Пък то, ни бразда се види, ни граничен камък. Тук спътниците ми ме извадиха от дълбокото ми заблуждение относно месторазположението на Гюешево. И се сетихме, че всъщност кльона беше на двайсетина метра преди върха… Извода бе, че сме нагазили ле-екичко в Македонско.
Е, върнахме се обратно до върха. Но вече имахме два проблема: моят крак и напредналото време. Разчета ни беше до 15:30ч. да слезем в Гюешево и да хванем влак за Кюстендил, а вече беше 13:00. До Гюешево ни чакаха минимум три часа и половина път. Имахме и резервен транспорт, но крака ме болеше твърде силно и след кратко съвещание решихме да не рискуваме и поехме обратно. Поне вече знаехме, че няма никакви сериозни височини, което за моето състояние беше изключително важно.
В интерес на истината не можах да се сетя за друг толкова равен маршрут. Денивелацията, която се преодолява не е малка – около 700 м., но се следва камионен път и наклона се взема съвсем плавно. Е, ходенето по черен път си има и лоша страна – след 8 часа краката ни бяха жестоко подбити.
За обратния път не искам да говоря – за мен беше истинско мъчение. Единствено облаците се вдигнаха и се показа слънцето, но вятъра така и не утихна.
Как да е, добрахме се до х.Осогово, пихме по кафе и заседнахме да чакаме на стоп. След не много време спря една раздрънкана жигулка (че скъпи коли спират ли?), но и на това бяхме повече от доволни, защото вече бяхме изтървали бързия влак за София и имаше реална опасност да изтървем и последната възможност да се приберем – пътническия. За наше нещастие античното превозно средство спука гума. Оказа се, че в колата има резервна такава, но пък няма помпа, с която да се напомпа – с една дума - ЕКШЪН! Три - четири коли не се отзоваха па призива ни за помощ, още толкова се оказа, че нямат ни помпа, ни резервна гума???. Добрия човечец взе присърце проблемът ни и накрая препречи пътя на една друга жигулка. Почти на сила взе “назаем” резервната им гума и успяхме да стигнем навреме, че дори и за по бира имаше време.
Между другото, шофьорът на жигулата, който се оказа “Горски пожаро-известител” и познава планината на пръсти, ни обясни защо високо в планината има толкова много щъркели. Поради силните жеги в ниското са пресъхнали различните водни площи, в които се въди храната на щъркелите и те се преместили на ливадите да похапват охранени марокански скакалци.
Камен